-          Дом, магия, романтика.

-          Обичам, настръхвам, мечтая.

-          Завинаги, мигновено, постоянно.

            Седнала в празното купе, нетърпеливо броях минутите до началото на дългия път към дома. Сивотата на перона, бързащите хора, прашната вихрушка, противно на усещането, което би трябвало да създат у всеки прозаичен човек като мен, ме караха да се чувствам щастлива. Усмихвах се. Дали на себе си, дали на кондуктора, който вторачено гледаше в мен, аз се усмихвах. Бях щастлива. Знаех, че до утре сутринта сивотата на перона ще бъде заместена от тюркоазеното синьо на морето, на мястото на бързащите хора ще застанат близките ми, вместо прашна вихрушка, до утре сутринта, ще попадна в обятията на морския бриз. Прибирам се и жаждата, нетърпението, вълнението, че утре ще съм си вкъщи, в моето градче, далеч от деловия ден на столицата, далеч от шума на хилядите коли, далеч от грозните фасади на блоковете, рисуваха пред очите ми една красива картина, която пречупваше реалността през призмата на копнежа, бляна по дома.

-          Добър ден!

            Стреснах се. Унесена в мислите си за утрешния ден, не бях разбрала кога в купето бе влязал непознат мъж. На средна възраст, с очила, със светъл шлифер и кафява кожена чантичка, този непознат не изчака да отвърна на поздрава му, а започна да се представя. Бил журналист, не в голям вестник, но обичал работата си и си я вършил съвестно. Сутринта му хрумнала идея и решил да я осъществи. Отдавна не бил правил нещо подобно, обикновено статиите, които пишел, били свързани с представянето на някое събитие. Но днес, днес бил един различен ден. Искал да напише статия за това какво е родният град за човека, какво е домът за нас- хората, които сме толкова далеч от нашите родни места. Естествено решил, че най-бързо и най-точна информация ще получи тук, на гарата. Разбира се, колко ли раздели и колко ли посрещания са видели тези стари перони, колко ли истории могат да ни разкажат ръждясалите пейки, ако можеха да говорят. Гарата, вечният символ на път. Влакът, машината, която всеки ден събира хиляди хора с техните близки. Какво по-подходящо място за събиране на подобна информация. Хитро, помислих си.

            Мъжът започна да ме разпитва – откъде съм, защо съм в София, защо толкова далеч от дома, колко често се прибирам, какво ми липсва най-много, често ли се чувам с близките си, цял живот ли съм живяла в родния си град... Докато отговарях на въпросите, емоциите, които бушуваха у мен преди този непознат да влезе в купето ми, се засилиха стократно. Вече не просто желаех, а изгарях от желание да се върна вкъщи, не просто бях нетърпелива, а чак леко раздразнена, че ме чакат цели 8 часа път, докато стигна до моето спасение, а вълнението ми бе нараснало до такава степен, че в гърлото ми бе застанала буца, а очите ми пареха. Не бях се прибирала от толкова много време. Липсваха ми не само родителите ми, приятелите ми, липсваше ми градът ми. Моето малко градче, с което винаги съм се гордяла. Моето море, моят плаж, моите тихи улици, моите красиви стари къщи, моят изгрев и моят залез, моят аромат, моят дом. Липсваше ми моето си място. Всеки път, когато автобусът подмине Черноморец и поеме към последната си дестинация, умората от дългия път си отива за секунди. У дома всичко приема други измерения. Сякаш небето, въздухът, природата се представяха на света по един по-различен начин, съчетавайки се така, че градът да живее със собствен ритъм, опияняващ всеки преминал бариерата. Представям си го като една огромна стъклена сфера, от онези, които като ги обърнеш и започват да валят цветни прашинки, а вътре един различен свят, изпълнен със спокойствие, романтика, топлина. Моят град, не е просто моето родно място, то е от онези кътчета, пръснати из цял свят, които, веднъж стъпил там, променят човека. Красотата му може да направи от всекиго поет, а плисъкът на вълните би накарало всекиго да запее. Това малко градче лекува болните ни души, то ни дава спокойствието, от което се нуждаем, атмосферата му ни прави мечтатели. Кътче от рая, обвито в мокра пелерина.

-          Опиши ми градът си с три съществителни.

-          Дом, магия, романтика.

-          А сега с три глагола.

-          Обичам, настръхвам, мечтая.

-          Свържи тези глаголи с наречия

-          Завинаги, мигновено, постоянно.

-          Чудесно. Искаш ли да ти кажа какво научих от тези девет думи?

-          Разбира се, би ми било интересно.

-          Вече си открила една своя голяма любов и това е любовта към града ти. За тебе освен дом, той е и олицетворение на учител. Сякаш в града си, ти откриваш „виновникът” за това, което си. Сякаш той те е научил да си това, което си сега. Дал ти е вдъхновение, дал ти е различен поглед към света. Твоята любов към него ще е вечна, а за колкото и дълго да се връщаш при него, винаги ще ти се струва като миг, защото, когато сме влюбени, времето лети неусетно и е винаги недостатъчно. Благодаря ти за разговора.

-          Аз благодаря. Но бих искала и аз да ви попитам нещо, ако не възразявате.

-          Не, разбира се.

-          Как ще озаглавите статията си?

-          Моят град – миг и вечност. Лек път.

            Чу се сигналът за потегляне на влака. Тялото ми пое по дългия път към дома, там, където душата ми отдавна бе пристигнала ... в Созопол.

"- Дом, магия, романтика.
- Обичам, настръхвам, мечтая.
- Завинаги, мигновено, постоянно."

Silencieuse,
Много те бива за разказвачка :) - имаш сетива, емоция, енергия и мечти :)

Пожелавам ти светли сини летни дни и повечко свободно време за срещи, открития и писане ;)

Благодаря за топлите думи!!!
Хубави летни дни и на теб:)

Благодаря :)