Мина и този концерт:)
Но този път бе по-различно.
Никога не съм била толкова притеснена.
Винаги, когато излизам на сцена си знам танците перфектно, но този път не беше така.
За втора година съм в нов състав и трябва да уча танците им отстрани, а ако някой е на Кеф да показва, веднага се възползвам.
Преди концерта не смеех да мръдна от мястото си, дори не отидох да гледам зад колисите другите изпълнения ( това никога не е било).
Няколко минути преди да изляза на сцената бях научила "на теория" последователността на движенията.
Ужас...
Музиката засвири...

Докато се прибирах вкъщи, по пътя си мислех за изпълнението ми, което изненада дори мен.
Не бях объркала, а и усмивката не бе слязла от лицето ми през целия танц.
Въпреки притеснението ми, някакво задоволство се надигаше вътре в мен.
Стигнах до вкъщи, отворих вратата. В момента, в който прекрачих прага, някой се хвърли в прегръдките ми. Беше сестра ми. След нея от стаята в дясно излязоха баба и мама( тя винаги забелязва и най-малките грешки и разбира се ми казва). Всички бяха дошли да ме гледат въпреки молбата ми да не идват.
Поздравиха ме. Бях се справила.
Но това, което ме трогна най-много, бяха думите на майка, 2 часа след като концерта бе свършил. Думи, които никога не бях чувала от нейната уста, макар че съм на сцената вече единайста година...

" Ти играеш със сърцето си"

бе казала...

Радвам се много, че така силно си усетила думите на майка си, защото това ще я направи щастлива. Пиша ти го това от позицията на майка, защото се надявам един ден и моите деца така силно да ме усещат.