Не бе отдавна  времето, когато тя беше малка. Дете, търсещо във всичко нещо ново и интересно. Странен поглед имаше, поглед на възрастен човек, носещ в себе си ежедневните проблеми. Наследство от баща й, очите й говореха много, но само за този, който умее да чете. Приятели имаше, все момчета, а по-късно започнаха да се появяват и приятелките. Намираше общия тон, нагласяше се лесно спрямо ситуацията. Тя имаше странно хоби. Често ходише на гарата в часовете, когато пристигаха влаковете. Наблядаваше хората. Прегръдките, целувките, усмивките, сълзите, радост, тъга, любов, лицемерие. Толкова много емоции, събрани на едно единствено място- на гарата. Ето, момиче с два големи сака, оглежда се, може би търси приятеля си, но него го няма, тя спира за секунда, завърта се на 360 градуса, но не го вижда, поглежда към земята, след това напред, както винаги тя трявбаше да се справи сама, взима двата сака и тръгва полека напред. Някой поема едната чанта, тя вдига поглед, мъж, но не този, когото чака, а някой непознат, едно ново приятелство или просто един приятен жест, двамата започнаха и ще завършат една от хилядите истории на гарата, някои дълги, други кратки, някои съдбоносни, други дори непревърнали се в спомен.
       С часове момичето наблядаваше идващите и заминаващи влакове, през главата й минаваха различни завръзки и развръзки. Някои от тях записваше в стар дневник с твърди корици.

        Ето я вече жена, отдавна придобила недостатъците на възрастните- живот-ежедневие, ден за ден, работа, деца, работа, мъж, деца...А къде е тя?! Загубена в своя безкраен час, тя следва минутите и не обръща внимание на секундите.
         Къде е онова момиче със стария дневник?
                  Кога забрави за насладата да се чувстваш свободен, всевиждащ?
                          Нима има по-голямо богатство от това да имаш вдъхновение, вдъхновение за живот, за нещо ново, за песен, стих или просто един обикновен, но сам по себе си, различен тоалет за днес?

                  Животът ни грабва, ние свикваме с него и забравяме колко ценен е всъщност.                                                                                                                                                Забравяме и , че човек живее само тогава, когато е истински щастлив.

Време е да си припомни.. . ... .....


                                  С бързи стъпки се качва на тавана, разбутва кашоните и го намира. Нейният приятел- дневникът.