Постинг
29.11.2008 19:37 -
Историята на момичето с белия лист
Наистина ли можеш да обикнеш някого толкова силно, че когато на него му е тъжно и твоето сърце да се свива, когато на него му е весело и твоята душа да ликува?
Наистина ли можеш да го обичаш така, че да не виждаш недостатъците му или просто да ги приемеш? Наистина ли въпреки всичко любовта все още съществува?
Тъжно е когато едно момиче иска да е щастливо, а не прави нищо по въпроса. Тъжно е, когато се оставя на течението с мисълта, че все някога ще стигне до морето. Тъжно е, когато едва започваш да живееш, а си кажеш “мразя живота”. Някой някога бе казал, че след всяко зло идва добро…
Често не разбираме защо нещастието е сполетяло точно нас. Питаме се как е възможно това? Но най-глупавото е, че и не разбираме, когато ни “сполети”, настигне щастието. Наистина ли хората сме такива големи егоисти? Искаме всичко за себе си. Гребем от живота не с шепи, а с кофи, опитваме се да извлечем колкото се може повече, без да се замислим дали по този начин няма да вземем от полагащото се на някого другиго.
Историята, която ще Ви разкажа е за едно момиче, което живеело в свой собствен свят, свят, в който съществувало само То. Често затваряло очи и си представяло един черен лист хвърлен на белия сняг, едно черно петно изцапало необятната белота, едно грозно пате сред големите и красиви лебеди. То сред тях-чуждите.
Това момиче често отваряло прозореца на стаята си и заставало на ръба. Не, не си мислите нищо погрешно, то просто искало да бъде свободно, като…птица. Единственият й приятел, това бил белият лист. Пишела, пишела, пишела, но не получавала отговор, не чувала глас, не се чувствала обичана, въпреки това тя продължавала…да пише с мисълта, че някой ден листът ще проговори и ще се усмели да й се довери. Заблуда, лъжа, измама.
Един ден се наложило да се премести да живее в друг град, при непознати хора, хора чиито лица били по-студени от леда, по-твърди и безизразни от камъка, а очите им, по-празни от въздуха, по-прозрачни от водата. Те нямали способността да се радват на живота, защото били вглабени в собственото си оцеляване.
И така онова момиче, приятелката на белия лист, заживяло още по-само…
Всеки ден ходила на училище, учила, учила, прибирала се, пишела и после…заспивала. А на другия ден всичко отново се повтаряло. Това продължавало седмици, месеци. Един ден някой се доблежил до чина, на който била тя-мълчаливата и я попитал:
- Искаш ли аз да бъда твоят бял лист? Ти ще пишеш на моето сърце, а аз на твоето.
Момичето погледнало с черните си искрящи очи и пред себе си то видяло Себе си. Пред нея стояло момиче, коренно различно по външност, но господарката на белия лист проникнала в душата му и там в необятната шир, която била загадка за всички останали, тя срещнала себе си. Разбрала, че точно този човек е тъй дълго чаканият отговор.
И така самотното момиче започнало да пише наново своята история, но този път листът говорил…
Ето как приятелството дава нов тласък, ново начало. В началото написах няколко реда за любовта, едно красиво чувство, нали? Но тази ЛЮБОВ, за която почнах да пиша е любовта между приятелите.Точно тази любов се появи между двете момичета. С всеки изминал ден те се преоткривали. Доказвали на другия, а и на себе си, че те наистина са еднакви. Мислите, увствата, ако щете дори спомените и копнежите им били подобни, били типични, дори еднакви. Те били като сестри...Често си споделяли за това какво искат в момента и отговорът почти винаги бил:”Просто искам да намеря онази писалка, чието мастило ще обрисува така сърцето ми, че никога да не мога да го изстрия!”
Те просто искали още една любов освен тази, която вече имали-приятелската. Те мечтаели и за любовта между Нощта и Деня, между Слънцето и Луната, между момчето и момичето. Сантиментално, нали? Толкова приятно им било, когато лежели на зелената и свежа трева и взирайки се в облаците рисували идеалния образ:
- Ето, там, виждаш ли? Той е, казвам ти, това е, черна коса, черни очи…той е…
След това следвало дълго описание, което завършвало със силен смях, а техните нежни момически гласчета докосвали всяко кътче, всяка жужаща пчела, всяко пълзящо влечуго, всеки задрямал бозайник. Така ден след ден, те … мечтаели.
Един ден на онова облаче с черните очи и черната коса му бил подарен живот. В гърдите му затуптяло сърчице, по тялото му се плъзнала душата. Било точно онова момче, за което мечтаело момичето с белия лист, за което мечтаела, може би, и нейната приятелка…
И така тя се появила- ЛЮБОВТА. Прегърна ли се, целуна ли се, затанцували, засияли. Били щастливи, за първи път самотното момиче, което дойде от друг град, което бе срещанло най-добрата си приятелка, своята сродна душа, онова момиче, което мечтаеше за любовта и я намери, това същото момиче за пръв път отвори прозореца на стаята си и си каза:
- Сега съм по-свободна и от птица, сега Аз съм Вятърът!
Чудите се какво станало с приятелката й? Тя се радвала заедно с господарката на белия лист. Тя виждала как с всеки изминал ден нейната “мълчаливка” ставала все по-красива, все по-женствена, по-неотразима и мисълта, че най-после една от двете намира щастието си, я карало и тя да сияе, защото връзката между тези две момичета била много по-силна отколкото те самите подозирали.
Това бе историята, която исках да ви разкажа. Това е една история за Любовта, за истинското Приятелство и за това как след всяко лошо нещо идва най-доброто, рано или късно. Затова не трябва да бъдем егоисти, не трябва да се самосъжаляваме. Трябва да се радваме дори на най-малките неща, от появата на нова мравчица, до цъфтенето на люляка.
Само че...аз не вярвам в любовта...нито в приятелството! Тежки думи...но е така!
...Била съм и влюбена...имала съм и приятели...накрая всички те предават...и така...останах сама...пред белия лист...но той не ми говори...
цитирай...Била съм и влюбена...имала съм и приятели...накрая всички те предават...и така...останах сама...пред белия лист...но той не ми говори...
А късметът винаги е с нас, стига да успеем да го видим:) и да повярваме - банално, но при мен действа:)
И любов има!
цитирайИ любов има!
Търсене
За този блог
Гласове: 866
